Oriental Lounge, The Different Company

лансиран 2009  г.

Eau de Parfum

Olfactive Group: Oriental

Расечка,

зареска, швайцик, пасвател, фукшванц, свлакофка, чепофка, злодейка, напречник. Завиждам на дърводелците – имат девет думи за трион в професионалния си жаргон; седем за обикновени рендета и повече от десет за специалните. Много удобно, ако искаш да специфицираш. Парфюмните ревюта или просто впечатления, условно взети като дял от критиката, се обособиха като жанр, а не доразвиха собствен речник. Изключвам суровините и броящите се на пръсти парфюмни термини от рода на блотер и шипър, обозначаващи конкретни неща (без особени светлосенки на естеството си). Тях можеш да ги уточниш описателно – хартиен блотер, PVC блотер или цветен шипър например. Дефицитът на детайлизиращи парфюмни думи важи за всички езици, не че само аз се оплаквам от липсата им заради оскъдния си запас. Коментираха го водещите парфюмисти, автори на книги и журналисти в парфюмната област на нарочен за целта семинар* на изложението Esxence в Милано миналата година. Липсата се усеща дори от самите парфюмери, ако взема за показателно едно интервю на Жан-Клод Елена, в което се казваше, че първо трябва да се измислят нови думи за парфюмите и техните емоции, понеже съществуващите не служат достатъчно добре.

В липсата се препъва

и всеки, който се опита  да дефинира впечатленията си от даден аромат. Тогава несъзнателно си заемаш признаци или термини от всевъзможни браншове, за да изведеш навън най-четливо чувството или аромата. Заемките са инстинктивни и действително всевъзможни - от ядрената физика и музиката през мебелостроеното до плетките. Като последица – този пък, който чете, но никога не се е пробвал да опише ентусиазма или възмущението си от един парфюм, най-често решава, че нещо не е наред. Случайно надникналият в парфюмен блог или форум придобива странното усещане за недъгава поезия -  в добрия случай, или за случай на лунатизъм, вследствие на пренапрегнато въображение – в лошия. Поемам риска на  нескопосано хайку или направо пълно куку и детайлизирам, да речем, парфюмната амбра: звучна, беззвучна, мека, грапава, сурова, двойно рафинирана, конячна, кашмирена, сатенирана, балсамна, минорна, мажорна, звънлива, тлъста, богата, постна, плътна, рехава, благородна или просто блага... Зад всеки от тези признаци стои химична формула, която дори да знам и посоча, нищо няма да каже на повечето от любопитните за мириса ѝ. А Oriental Lounge е основно аромат на амбра. На рехава, блага, звънка амбра. Което е моят начин да я отлича от многото други амброви парфюми. От Amber Absolute (Tom Ford) например - плътна, грапава и минорна амбра. Нещо повече, всеки от тези признаци се разпада до няколко нюанса: звучната от своя страна бива звънка или звънлива, и ако това ви се струва едно и също, проверете дали ви мирише еднакво в Oriental Lounge  и в Nuits Enchantees (Laura Mercier).

Oriental Lounge

звънва само веднъж с началото си, докато Nuits Enchantees звънти докрай. Помня, че споменах думата целофан, когато помирисах за пръв път Oriental Lounge. И нямах предвид миризмата му, парфюмът не е целулозен. Счу ми се мелодичният звук, който издава целофан, като го прегъваш или разгръщаш, или ми се привидяха прозрачните му отблясъци. Началото на Oriental Lounge е като звън на две кристални чаши една в друга, които правят и кратък целофанов отблясък, ако е по-тъмно в стаята. С което не искам да кажа, че е сочно или ярко искрящо начало - само дава луксозното чувство на кристала и красиво аранжирания подарък. И е някак модерен предговорът на парфюма - веднага те спечелва с това, че е различен от останалите, в чийто състав е посочен бергамот като въвеждаща нотка (на практика повече от половината известни парфюми). Ехото му трае точно колкото и звънът на кристала, а надолу се стопляш моментално, както след като отпиеш от чашата. Oriental Lounge е топъл като маншон и благ като кашмирен шал в сърцевината и до края си. Заради обземащата топлота и аз, като много други, го отнасям мислено към есен и зима.

Чувството,

че си приятно стоплен и ти е уютно, е признак най-вече на групата ориенталски парфюми и се внася обикновено от амбра, сандалово дърво и сателитните им олеосмоли, както и от ванилия и нейните производни. В Oriental Lounge е основно лабданум, който според самата авторка на формулата  Селин Елена “няма нищо друго да каже, освен: амбра, амбра, амбра”**. Ориенталският тип парфюми не е от любимите на дъщерята на мастър Елена, затова е позаобиколила каноните на олфактивната група. Вместо задължителната по учебник ванилия е подбрала бобова тонка. Двете миришат идентично, но тонката има силно запрашена, тютюнева и едва цианидна светлосянка в мириса, която разграничава парфюмите от сладкарските произведения. Oriental Lounge е само абстрактно гурманизиран, затова не се оставям на olfactorialist.com да ме хипнотизира и изпрати в марокански двор, за да помириша рано призори прясно изпечените сладкиши с шам фъстък. Парфюмът не е типичният ориенталски салон с масивни персийски килими и рахат-изкушения върху дребни масички. Нещо го държи по-строен и това е сякаш почукващият отдолу тамян, който пристяга флегматичната ориенталска топлина. Издава на равни интервали като камертон по едно образцово ла, за да стегне общата мелодика, без да гони синхрона на църковен хор.

Освен това

топлината на Oriental Lounge има рехавината на букле – отгоре ти се струва, че е съвсем плътно амбров, но всъщност пропуска изотдолу въздуха като буклето. Плътен е, но не сбит, а рохкав (недостатък на тази пръхкавост е обаче невпечатляващата трайност). Или пък разслоен като мазут и вода – смолите му тежат надолу, но останалото дърпа нагоре. Сатеновото дърво*** например го прави по-въздушен от типичен ориенталец, какъвто е Habanita (Molinard). И съответно по-съвременно удобен - мога да го нося както Селин Елена с дънки и тениска, докато същото с Habanita е неудачно съчетание, което бие на очи. Не следва обаче автоматично, че е лесен за харесване парфюм. Напротив – колкото и да му е олекотена конструкцията, си остава по същност ориенталски масивна. Ако не носите на солиден аромат поне колкото две от колоните на Тадж Махал, по-добре обстойно пробвайте. И най-добре в по-хладен ден. Вместо кашмирен шал.

_________________________________________________________

* Translating Perfume into Words: Writing about an Unseen Artform, 30 март, 2012. С участието на Майкъл Едуърдс, Марк Боберик, Елена Кнежевич, Денис Болио, Грант Осбърн и др.

** в интервюто ѝ за Grain de Musc

*** “....satinwood e по-приятен и по-малко лицемерен начин да наречеш акорд от синтетична сандалова и пудрена нотка. Не исках да го нарека сандалово дърво.” Селин Елена

Champs-Elysées, Guerlain

лансиран 1996 г.
Eau de Toilette
Olfactive Group: Floral Fruity





Която и от двете


да се окаже вярна, ще даде дефиниция как, но не и защо. Говоря за двете научни олфактивни теории, които се опитват да обяснят механизма, по който идентифицираме даден мирис. Ключ в правилната ключалка е основната идея на по-разпространената от двете - тази за олфактивната форма*. Другояче казано, рецепторите в носа ни са като вдлъбнатини с определена форма, в които пасват съответстващите по форма молекули, издаващи мирис. От тях близките по вид хлътват в дадено гнездо и сигнализират мозъка ни, че сме помирисали например липа, нищо че това може да е мимоза, тоест някой атом да стърчи леко встрани от съответната отливка на рецептора. Или пък синьо сирене, ако пред носа ни има чифт мръсни чорапи. Отнася се тоест не само за ароматните молекули от парфюмерията, а като цяло за всички, които се характеризират с миризма. Според втората теория – тази на Лука Тюрин от средата на 90-те, носът ни действа като спектроскоп, който идентифицира честотите на трептене. Молекули**, вибриращи на еднаква честота, издават и идентичен мирис. Което между другото прави възможно да се прогнозира как ще мирише новосинтезирана ароматна молекула, без да се правят безброй неуспешни опити, докато се наподоби сочна круша например. Дали чрез формата или чрез трептенето, получавам логично обяснение как, но не и защо розата от Sheer Stella (Stella McCartney) ме вълнува, а другата от Paul Smith Rose (Paul Smith) само регистрирам, като и в двата случая съм категорична, че е един и същ вид роза. Степента на емоционално въздействие на съвсем близки по форма или вибрации аромати си остава загадка за мен – от едни ми пърха настроението, други ме оставят съвършено безразлична.


Champs-Elysées


ме изтласква за една терасекунда в оптимистична атмосфера, нагнетена от пролет, докато Mimosa Pour Moi (L`Artisan Parfumeur) няма същите параспособности. А и двата парфюма са основно аромат на мимоза. В Champs-Elysées я бърках всъщност с липа и най-вероятно, ако видя някой от 3D моделите на Джон Амуър*** на двете молекули, ще установя, че си приличат по форма, както си приличат в природата. Твърде вероятно е и да трептят на едни същи честоти - като се замисля, имат идентичен аромат на фитонциден пух, от който кихаш. Особено ако имаш сенна хрема, Champs-Elysées е противопоказен, както и стоенето под цъфнало липово дърво в центъра на Ямбол. Там съм помирисвала най-интензивните липи със същия шампоанено гъделичкащ полен като в парфюма на Guerlain. Повечето липови дървета ухаят нежно и неподправено като в Tilleul EdP (D`Orsay), тези в Ямбол миришат интензивно и имат козметичната красота на Champs-Elysées. Не на булеварда, на парфюма. По булеварда не помня да съм виждала липи, а луксозните му витрини ги няма в парфюма. Той е абсолют на пролет, не на търговско лустро. А аbsolute е най-интензивната (респективно и най-скъпа) концентрация на даден аромат.


Толкова е интензивен,


че повече от три пръсвания могат да се окажат мигренозни. По-новите парфюми са така концептирани, щото и при предозиране да не предизвикват алергични реакции или други нежелани ефекти. Bottega Veneta например остава възпитан, дори аз да си забравя доброто възпитание и да се залея с флакона. Champs-Elysées няма листовка за приложение, а би трябвало. До три шприц дози сутрин, след закуска. След третата може да е главоболно цветен, на гладно може да ти премалее. А и три пръсвания са достатъчни за 48 часа и два кратки душа, дори да звучи преувеличено. И най-същественият довод – до три се познава красотата на парфюма, след това може да има спорен характер. Ще се оспори от недолюбващите цветни парфюми и то с основание. Champs-Elysées ухае красиво на пролет наистина, но на напечена от слънце пролет – стоплени люляци, медоносни липи, несрамежливи мимози и цъфнали върху един квадратен метър милион овошки.



Обикновено


пролетта я рисуват с акварел заради преливащите въздушни цветове. Champs-Elysées е пролет, рисувана с маслени бои и майсторски техники на напластяване за извеждане на композиционния център. Пак са прозрачно бистри цветовете ѝ, но не са измитите от Beige (Chanel). Champs-Elysées има ултрамаринна плътност, с каквато рисуват лазурно небе – при това без да е син аромат, а само лазурен. Може да те превърне в цъфнала будлея или да ти сложи безброй къдрички по тоалета. И е съответно за тези, които харесват безброй пеперуди във въздуха и звънливи блузки с волани по ръкавите и деколтето. Пролетен абсолют.

_______________________________________________________________

* Shape theory of olfaction
** по-точно трептят еластичните пружиниращи връзки между атомите
*** John Amoore, английски биохимик, предложил първи стереохимичната олфактивна теория и демонстрирал я нагледно с триизмерни отливки на рецепторите и молекулите във филма на BBC "A Code in the Nose" (1995).

Charm Kiss, Thomas Sabo

лансиран    2011 г.

Eau de Parfum

Olfactive Group: Floral Fruity Gourmand

Древното предназначение

на парфюма да маскира зловония се е преструктурирало с времето - до актуалната му функция да носи наслада, а в частен смисъл на наслада и самочувствие. Моментално при това или експресна доза удоволствие, без да е енергоемко, като да запишеш час и да стигнеш до масажиста си. И без гузната съвест, която ще ти докарат ендорфините в един Lindt с лешников крем например . На тази потребност да изпитваме удоволствие бързо и без последствия разчита и гигантската парфюмна индустрия (изключвам частично парфюмите на знаменитости, които се надяват да се продават заради култа към тях). Дотолкова даже разчита, че създаде мода на gourmand парфюми. Гурме ароматите са от най-новите олфактивни групи в парфюмната категоризация и имат мириса на нещо особено вкусно, не просто за ядене. Плодове и всякакви ядливи растения са отдавна налети в малки шишенца по бюрата на парфюмерите. От началото на 90-те или след фурора на знаковия Angel (Thierry Mugler) и шоколадът, какаото, карамелът, пралините и захарта нахълтаха с триумф във флаконите. В резултат сега имам избор да се парфюмирам като десерт и да наводнявам устата на околните. Или да стимулирам собственото си слюноотделяне и усещане за задоволство без страха от дебелеене. Изборът надминава този на най-изисканите френски ресторанти и престижни виенски сладкарници. С Ambre Narguile (Hermes) мога да изкушавам като crêpe с фамозна плънка от вишнево сладко, с Jeux de Peau (Serge Lutens) съм сюзерен кроасан, с Loukhoum Eau Poudree (Keiko Mecheri) – топла карамелизирана пуканка; домашна бисквитена торта с Amour De Cacao (Comptoir Sud Pacifique) или крачещ  щрудел със Sushi Imperiale (Bois 1920).  С Charm Kiss трябваше да съм изкусителна като ягода с шоколадова глазура, полята с глътка шампанско. Нещо такова беше обещанието.

От изброеното

само шампанското получавам и то с уговорката, че е поднесено топло до блудкавост. При добро разположение на духа мога да допусна и отцедени от компот плодове, поръсени с марципанови стърготини. Само при особено добро обаче и само в първите му петнайсетина минути. Вместо да си оближа ръката или да се усетя готова за целувка, ме обзема желание да се отърва от аромата. Заради тънкия му хилав вискозитет от една страна и защото е дериват на Ultraviolet (Paco Rabanne) от втора. Не изтънява с времето, а си има поначало и докрай  воднистата, неуплътнена ароматна сладост на парфюм от супермаркет. Прозира като тънка дрешка, под която съм забравила да сложа подложка, заради което се въртя от неудобство.

Може да съдържа

следи от какао – щеше да пише на опаковката му, ако беше хранителен продукт. И би било най-вярно за марципановия оттенък на встъпителната вълна. Надолу се припокрива с Ultraviolet в опитите на двата парфюма за теменужка. От средата и до края си Charm Kiss мирише на същата виолетка – нагрявана под кварц или пресъздадена в лабораторни условия. Не точно химична, само недостоверна и силно рахитична. Дотолкова неправдоподобна, че жлъчката ми реагира със спазъм на рехавата сладкавина, докато аз самата се налага да я прочета в състава, за да я разпозная.

Парфюмът, предполагам,

е от тези, които лесно се харесват и масово се подаряват заради универсалния им  сезон и повод. Особено при  по-младите парфюмни клиентки, на които, съм сигурна, би стоял и по-добре. Мен ме докарва до раздразнение с повтарянето на лайтмотива от друг парфюм, с липсата на собствена идея и най-вече с евтината синтетична суровина. Синтетична е само на мирис, иначе уважавам за любопитния им профил  химично създадените ароматни суровини, които са почти две трети от използваното в днешната парфюмерия. В Charm Kiss са обаче най-пластмасовите от тях, без да миришат буквално на PVC. А са и силно разредени на всичкото отгоре или пък са икономисали базисния уплътняващ ред . Във всеки случай разочароващ - след интересната роза от летящия старт на Thomas Sabo с първия му парфюм Charm Rose. Различавам само тънък писклив аромат на нещо като плодове, нещо като шоколад и нещо като цветя в стерилни условия. С кварцов мирис.

Un Jardin en Méditerranée, Hermès

Eau de Toilette

лансиран 2003 г.

Olfactive Group: Floral Aquatic

                                                       

Не че съм виждала,

но защо пък да няма. Щом има от малки зелени динчета, а май и от круши и ябълки, защо пък да няма и туршия от зрели смокини – е въпросът, който си задавам всеки път след парфюмиране с Un Jardin en Méditerranée. Защото прословутото созополско сладко от смокини определено не е - твърде е пикантен вкусът на парфюма, за да е просто конфитюрен. А и Жан-Клод Елена не прави мармалади – по думите му той не обича сладките на вкус аромати. Майстор е на зеленчуковите фрешове и си има тайни рецепти (разбирай тайни ароматни молекули), създадени лично за него и задържани под патент от Hermès. Ветиверът например, с който парфюмерът работи, има специфичен профил с оттенъка на компост или разпадаща се шума във влажна пръст. Може да не звучи много атрактивно на думи, но иначе е шик на мирис. Изключено е да го объркаш, ако си го помирисал веднъж – той седи като подписа на художника под картината.

Лесно е

тоест да сбъркаш парфюм на Hugo Boss с някой от стандартните Lancôme, но е невъзможна грешката с Hermès. Което важи в най-пълна степен за парфюмите им с подписа на Жан-Клод Елена или откакто е придворен парфюмер на бранда. В конкретни парфюмни случаи като моя, който е патологично зависим от признака за разпознаваемост на ароматите, името Елена е сигнал за характерност. Ще рече, че хуквам да помириша новото му издание, както ще се наредя на опашката за нов филм на Скорсезе или Тарантино. Удоволствието да подушиш  нещо неизкопирано и некопируемо, различно от роящите се други, няма пряка връзка с парфюмните ми покупки. Далеч не означава, че купувам или нося всичките му парфюми, но пък възхищението ми от неподражаемостта му  ме задължава повече от просто една  покупка. Un Jardin en Méditerranée е точно такова преживяване: оценявам оригиналността - не мога да нося.

Въпреки че

е най-осезаемият (сетивност ми е втори критерий след характерността) от цялата Un Jardin-поредица и макар да приоритизирам смокините в парфюм, пак не мога да го нося. Méditerranée първо не е типично смокинов – няма нито лактозната тръпчивост на сока, нито дрезгавината на листата (ако и да са посочени в състава), по които недвусмислено се идентифицират броящите се на пръсти парфюмни смокини. И второ, балканският ми нос се припознава в нашенска зимнина. Много интересна миризма, даже луксозна съм склонна да я определя, но отчитам риска да докача някой, който познава състава на туршиите. Той е малък всъщност, понеже не живея на Балканите, но и на Bloody Mary - в което тукашните се припознават - пак не искам да ухая.

А е неизбежна препратката

към нещо подобно при толкова много подправки в парфюма. Мариновани краставички, парени чушки, царска туршия, всичко съм чувала за Méditerranée. Най-малко сме тези, които изнамират смокините в аромата. Разпознавам ги като много сладки, дори леко презрели, но наложени в марината. С нея ме пресреща парфюмното начало – сух копър, бахар и дафинов лист в равни части бяло балсамико, леко трапезно вино и вода – това щях да предположа, ако ми го сервират от буркан. И даже щях да питам домакинята дали не е прибавила малко и от заливката, с която продават маслини,  колкото за дъх. Отцедените от подобна по рецепта саламура плодове  имат куриозно сладко-кисел вкус в  средата на парфюма, но схващаш, че са именно смокини по зърнистата сърцевина. После ти остават само подправките по небцето и, ако се налага да излизаш, се налага и да си измиеш зъбите извън обичайния график. Остатъчният аромат на Méditerranée ме притеснява, като да съм излязла или от шкафа с подправките, или от таверна с добра балканска кухня, без да сдъвча поне един Орбит. Още по-зле ми изглежда перспективата някой да заподозре, че държа дрехите си в шкафа със сух копър и бахар или бахар и сух копър против молци в гардероба.

Изобщо,

както често наум си отбелязвам, нищо не е такова, каквото други националности намират в даден парфюм. Те описват кипарис, аз подушвам нещо като бахар. Нищо от гореизброеното например не хрумва на любимата ми съседка Герда Меркс – за нея Méditerranée е просто странен парфюм, който ѝ напомня далечна екзотика. Може и да е вдъхновен от градина в Тунис*, а може и гръцките корени на Жан-Клод Елена, за които се намеква в интервю за PerfumeShrine, да са се разклонили подсъзнателно. Обаче парфюмният аромат не е средиземноморският тип, познат в парфюмерията. Нито е типично цитрусов, нито е аква-деним. Различна приумица е. Смокиня в марината.

______________________________________________________________________

* в тунизийската къща на Leïla Menchari, директор – аранжор на Hermès от 1977 г.

Sensi, Giorgio Armani

Eau de Parfum
лансиран 2002 г.
Olfactive Group: Oriental Woody






Няма да изреждам


всичките, но Sensi ще е един от тях. Измежду многото добри парфюми, които си струват да бъдат сложени в ароматна капсула на времето, за да ги отпечата някой през 3002–ра и да екстраполира изводи за парфюмерията от предното хилядолетие. Защото е показателен, затова. Носи присъщата абстрактност и удобната мултифункционалност, свойствени за парфюмите, появили се след 2000-ната, а освен това не се и произвежда повече*. Запечатал е интересен отрязък от парфюмното време – когато ароматите във флакон спряха да бъдат буквално заети от реалностите, но все още се разпознава нещо от нотописа им и без разпечатка от газов хроматограф. Или когато жените оцениха шокиращите и различни от червено лакове за нокти. За хората не съм сигурна, но при парфюмите незаменими няма. Има такива, които запомняш, и други, които само забелязваш. Третите - които нито запомняш, нито забелязваш – не си заслужават споменаването. Sensi е от първите - запаметява се, даже да не ти хареса.


Най-малкото


с абсурдното  начало се запомня. Първата му минута е каучуково-латексна, като от обущарски и други всезалепващи лепила, сред които каноконлит е най-често разпознаваното. Странно как повечето, описвали аромата,  са различили лайм и черна акация в каучука – аз дори като ги прочетох в състава, пак не ги помирисах в стряскащото парфюмно начало. Не са излъгали от Armani, тоест действително пробужда сетивата, както някъде прочетох в рекламата им за парфюма. Сепва обаче само за миг - колкото да се шокираш от възмущение, за да можеш после да ахнеш как рязко стихва и се изписва нещо вълнуващо - както при театъра на сенките, зад чийто параван някой прави фокуси и изрисува фигури.


Sensi


застива при фокуса в нещо като фигура с женски овал – твърде абстрактна, за да е прелъстителна, но достатъчно нежно заоблена, за да провокира сенките на въображението. Остава приятно приглушен до края - именно като иззад параван със смекчена светлина, който заглажда всеки ръб на релефното изображение.  Красиво омекотен е и най-точното определение, което ми хрумва за Sensi: облагородено сладък, който нито лепне, нито е блудкаво озахарен; с рафиниран вкус или без да е твърде хлебен или марципанен от пшеницата и бадемите в състава си; артистично опудрен (без да разпознаваш талк или бебешка пудра) и хармонично монотонен – в смисъла му на успокояващ. Чувството му за спокойствие приписвам на балсамните смоли – парфюмите с такива в състава напомнят соло на клавир, дори да има някое струнно по звук цвете като жасмина тук. 


Апелите

към концерна Armani да възобнови парфюма са толкова много из мрежата, колкото и предложенията за идентични парфюми, с които мога да го заместя. Успявам донякъде с Ferre (Gianfranco Ferre), с който имат близко ароматно число. Но предпочитам не да го замествам или изисквам, а да се насладя пълноценно на последния си флакон. Sensi предлага отлична възможност за това, без оглед на сезона и повода. Трябва ти само съответстващото пиано настроение, иначе се вписва 24 часа в 365 дни от годината. Когато ти се слуша клавирна пиеса.


________________________________________________________________________
* от 2009 г.

Acqua di Gioia, Giorgio Armani

лансиран март, 2010 г.
Eau de Parfum
Olfactive Group: Floral


  
А, вярно!


И колко странно - пишещите за парфюми, взети като цяло -  не си падат по акватичните, озонови аромати. И аз не съм изключение от неписаното правило. Прозрението не е мое, а на друг, който пише от обич към парфюма. Мен само ме шокира със своята необяснимост – какво по-естествено от това да харесваш прозрачния мирис на солени пръски вода и освежителната струя морски вятър, който ги пени  из въздуха. Да не ги харесваш е като да не обичаш почивка на море, а не се сещам за някой, който да не я обича. Или всички парфюмисти са хидрофоби, или парфюмерите са доскучали на парфюмистите с практично свежарските, достъпни за харесване мириси във флакон. Cool Water на Davidoff направи наистина фурор в началото на 90-те и се превърна в парфюмна институция по акватика, но тогава нямаше Lenor Ocean Breeze, нито масовите шампоани и душ-гелове миришеха на фруктиера с екзотични плодове, поднесена на брега на море. Оттогава изтекоха много патенти и акватичната на мирис молекула девалвира откъм чар. Тя и без друго е прозаично буквална от ароматна гледна точка, но и като влезе в масовите продукти съвсем загуби от стойността си. Така погледнато най-необяснима за мен си остава неизменната популярност на аква-ароматите от парфюмния рафт.  Мога да се обзаложа, че 8 от 10 клиентки в парфюмерия ще предпочетат Light Blue (Dolce & Gabbana) пред легендата Chanel N 5, ако това са двата единствени парфюма в магазина,  дори на втория да му изравнят промоционално цената с тази на първия.


Акватичният


парфюмен нотопис си прилича като капки вода – много често зелена билка или лавандула, задължителни плодове с екзотични и сложни имена – карамбола, папая, маракуя например, водни цветя от семейството на лилията и обичайният бял мускус, който според много усилва акустично усещането за чисто, а според мен губи от него в тандема си с водно-осолени акорди. Вместо на чисто, ми прозира на хлор по подразбиране – щом мирише на вода, значи има и малко хлор за дезинфекция. С дребни изключения в строежа Acqua di Gioia е типичен акватик и има прогнозируемото ароматно чувство, присъщо на групата парфюми – безгрижно отпускарското.


Сбит в


кратък преразказ без елементи на разсъждения, ароматът му e диапозитивна прожекция на стандартните картини от морска ваканция – освежаващият, многоцветен коктейл от лятната карта на лоби-бара на хотела, сервиран в чаша със захаросан ръб и листо мента - за начало на деня;  после обичайната слънчева баня на голям и препълнен плаж, във въздуха на който висят изпаренията от козметиката на отпускарите. Тук има от всичко по малко – от летните дезодоранти против изпотяване без талк, парфюмни остатъци от снощи, детски шампоани с някое тути-фрути име и афтършейв миризми, които надвикват останалото при всяко надигане на вятъра. Или целият арсенал на модерната химия, изпаряван в солена атмосфера - в средата на парфюма. Финалът е бистър като басейна на хотела, в който някой е счупил 100-милилитров флакон Femme (Hugo Boss) или по невнимание, или за да неутрализира задължителния дезинфектант. Може и да не е именно Femme, но иди, че разпознай кой точно от многото приятни като него изпод няколко кубика вода.


Несходството

на характера ми с този на акватичните парфюми може да си има много субективни причини – от земния ми знак, през огнения асцендент и чак до нещастните ми опити да проплувам, завършили до един с нагълтване на морска вода и съответния дискомфорт по носоглътката. В такива случаи на краен субективизъм ползвам жокера ”помощ от съпруг”, за да е поне малко справедливо ревюто на даден парфюм. Без да знае дали пачули е плод или храст, нито пък коя част на ветивера се ползва в парфюмерията, мъжът ми има лаконични оценки за всеки аромат, който му тикам под носа. “Този е от твоите”  (което значи обикновено, че е шипров), “сладкарница”, “цветарница”, “аптека”, но най-често: “евтин”, “скъп”, “средна работа”, като изобщо няма предвид цената на парфюма, която никога не стига до знанието му. Acqua di Gioia получи оценка за средно-статистически и дори нещо като комплимент за ненатрапчив. С което отсрами семейното журиране, защото еднолично оценена от мен водата на радостта* щеше да е само подсладена вода. Или морски коктейл с досадно шарено чадърче.
_______________________________________________________________
*Acqua di Gioia (итал.)

02 L'air du Désert Marocain, Tauer Perfumes

лансиран 2005 г.
Eau de Toilette Intense
Olfactive Group: Oriental Spicy





Ръчен часовник,


стенна картина в рамка и дори един шоколад. Такива вицове беше разказало въображението на другите, които имаха задача да изобразят разказаното от мен. Упражнението е за понапреднали курсисти, изучаващи чужд език. Трябваше да опиша кутия, опакована като подарък, без да я назовавам конкретно.  Усилията ми да я предам описателно резултираха във всевъзможни шаржове, само не и в кутия, опакована като подарък. Години наред се червих при мисълта какъв смях падна на мой гръб, като обърнах листа, за да се види какво съм описвала. На свой ред се смях с глас какви шеги си направи ароматното ми въображение, докато Анди Тауър ми описваше картините зад L'air du Désert Marocain:


“.....вие сте в Гуарсаса, което е малко село на границата с пустинята, с мароканската Сахара. Вие сте в хотела след един дълъг ден и е вечер. Лежите си в леглото, а вратата на терасата е широко отворена. Поглеждате навън и виждате луната, която се дига над пясъчните хълмове. Въздухът нахлува и заедно с него пустинята, която е суха. Затова и ароматът е много сух. Но има още - нахлуват и подправките, и жасминовият цвят от храста навън, сладостта на пекарната, където правят сладкиши. Така че това е въздухът, който се носи от мароканската пустиня, нейният пейзаж, но и човешкият аромат на Мароко. Когато създавах парфюма, имах и една картина в рамка – пясъчните хълмове, луна и синьо, нощно небе.”*


Докато

слушах, успях да халюцинирам мириса на Tuscan Leather (Tom Ford), който е референтната ми представа за сух и дрезгав аромат, драскащ по носоглътката като неволно попаднал пясък. Замириса ми на Jungle L'Elephant (Kenzo) на секундата, в която чух за пекарната, където правят сладкиши. Жасмина и подправките си заех мислено от Coco (Chanel) и получената сглобка имаше съвсем реално измерение – можех да се закълна, че знам как мирише въздухът на мароканската пустиня, без да съм го помирисвала.


Само че

нищо от това, което помирисах с въображението си, не установих в парфюма. Вместо в Гуарсаса, L'air du Désert Marocain ме озовава всеки път в етнографски музей в някой от възрожденските ни градове. Не се шегувам изобщо, още по-малко е опит да съм оригинална с парадоксални препратки. Нямаше да пиша въобще за този парфюм, ако не бях чула още един човек, когото  парфюмът също телепортира във възрожденска къща-музей. Особения въздух там съм си обяснявала с редовното байцване на дървените парапети, ракли и черчеветата на прозорците. L'air du Désert Marocain мирише с часове именно на старо дърво,  старателно байцвано и попивало, докато придобие тъмния цвят и мириса на едновремешен сироп за кашлица.


Дори започва


подобно на  стария Тусирол - първите минути имат вкуса на лекарството, примесен обаче и с камфора от последвалата разтривка със съответния спирт. Ако не бяха ми лекували настинките по масовия за 70-те години тусироло-камфоров метод, щях да кажа, че ароматното начало на парфюма е като коктейл от амарето с малко бренди. Има лек алкохолен градус и тънката ликьорена горчивина на амаретото, ако пренебрегна камфоровия хлад, който и без друго е мимолетен. И не е сухо.

В никоя


своя фаза всъщност ароматът не пресрещна разбирането ми за сухо. Още по-малко за пустиня, а най-малко за шкаф с подправки. Разказан ясно на парфюмен език за владеещите езика - L'air du Désert Marocain е богат конячен мирис на озвучена с пачули и ветивер парфюмна амбра, овкусена с една ванилова шушулка. Не че виждам пачули в състава, но само на него мога да припиша интересния, а тук и луксозен камфорово-мухлив оттенък на амбрата, който напомня обработвано с безир и байц старо дърво. Олфактивната препратка към музеите, които обикаляхме като ученици, и лечебните похвати на 70-те, не променя никак факта, че парфюмът е уникален на мирис и проточва особено луксозен опушен 36-часов остатък.  Преживелите атаката му получават щедра компенсация - драматично красив аромат на тамяноподобни смоли, епоксидирани върху амбра. Устойчив и след сутрешния душ.



Нищо че


никога не е бил в Копривщица, Търново или Арбанаси и не е лекуван с Тусирол, съм единодушна с Лука Тюрин, направил от парфюма бестселър с максималната си оценка. И моята на парфюмен фен  е много висока, макар да не си представям безоблачно небе като него, а напротив - да ми действа драматично ароматът . Тъмен, плътен, ексцентричен парфюм като L'air du Désert Marocain нито се среща често, нито се употребява често. За подобно нестандартно амброво озвучаване се сещам само в Calamity J. (Juliette Has A Gun), с който внасят еднакви парфюмни емоции в ароматното поле. Предимството да го познаваш, даже да не можеш да го носиш е, че за една минута с него откриваш 10-те разлики между класически и артистичен парфюмен аромат или тези между масов и нишов парфюм, но най-вече между скъпите и евтино разредените ароматни суровини. Разнасян от мен, ароматът му е достатъчно фрапиращ да произведа впечатление; носен от мъжа ми е по-приемлив за установените норми и все пак на предела на екстравагантността. Байц за смели.

_____________________________________________________
* в интервюто му за Аромастилница, публикувано на страница ЕКСКЛУЗИВНО

Les Exclusifs de Chanel Beige, Chanel

лансиран 2008 г.
Eau de Toilette
Olfactive Group: Floral







 “Всяка дреха в бежово, най-общо казано” ,

отговорих скоро на приятелка, която ме пита какво да разбира под casual стил в модата. Неточно и въпреки това дава бърза визуална реакция за casu тренда – най-вече децентни тоалети в смекчени, пастелни тонове от кремавата гама. Бежовото има естествената сила да ретушира и най-екстремния модел или агресивна кройка до онази семпла елегантност, която респектира, без да се натрапва. Дълбоко изрязано деколте, например, не прави контраст с кожата и не боде възприятието – релефът се заобля оптически при преливането на цветовете. Няма начин да застана до някой, облечен в бежово, ако самата съм в различен цвят. Даже в безобидно сиво пак рискувам да изпъкна с наднормен ентусиазъм, да не говорим за черно или червено. Предвид на което повече от половината ми гардероб е бежово меланжиран. В кремавата палитра се движа удобно и естествено, затова и игнорирам риска от обезцветяване, от каквото други се оплакват като носят мека, бежова жилетка. Правя го отдавна, при това без да подозирам, че и Коко Шанел е търсила спасение в бежовото, защото е естествено*.


Beige

е естествен, без да е бежов. Припомня любимия цвят на Мадмоазел Шанел и възкресява едноименния Beige de Chanel (1940) в “модерен аромат с препратка към миналото”, по думите на парфюмера зад формулата му - Жак Полж**. Мирисът му e обаче бял, дори за ароматни далтонисти, които трудно си представят ароматен цвят. Белоцветни – по подразбиране – са парфюмите с превес на жасмин, тубероза или друго бяло цвете с индолов*** индекс, на който дължат шеметно-замайващия си, тежък аромат. Така погледнато, Beige не е типичен за групата на Poison (Dior), ако и да е създаден от най-титулувания майстор на белоцветни парфюми. Няма характерния октан и не експроприира ароматното пространство. Тоест не пресича до колоиден гел въздуха с типичната белоцветна масленост, а е напротив - бистър и прозира като него. Симетричен е на пролетния, хладък въздух - измит до гланц от дъждовете и с акварелния оттенък от бухнали люляци. Не точно ахроматично бял, ами с едва доловимия розово-белезникав подтон, който получаваш като добре размиеш потопена в червено и после в охра четка, за да получиш приятно нюансиран фон.


Сиропирани


в пролетни води бели люляци и едри акации. Чак докато не прочетох, че са фрезии, цветята в Beige ме сигнализираха в бяло люляково и акациево медено. Във всеки случай са приятно приглушени, като изпод капки вода – каквито и да са цветята в парфюма. И точно по този признак са пролетни – имат размитата сила на цветния аромат, с каквато свързваш винаги пролетта, ако си мирисал цветята ѝ веднага след дъжд. Или нямам усещането, че съм луксозно аранжиран букет, дори да предозирам Beige.  Наваляна съм по-скоро с цветния му аромат - като от изтръскано овощно дърво или люляков храст, който съм закачила неволно, преди да се е откапал дъждът по него. Хладко и прозрачно - с други думи е чувството ми от нанасянето на Beige. И е показно колко да се разреди индолът, за да стане приятно свеж и все пак да се усеща отчетливо. В такава оптимално слаба концентрация не заплашва чувствителния стомах даже и като изсъхне добре. Само вече разпознаваш недвусмислено фрезиите в изсъхналия мирис. Имат приятната резливост на цъфналите под по-топло слънце цветя, която липсва на кокичето и нарциса, за да е  тонизиращ ароматът им.


Още по-изчакан,


Beige се посгъстява, но чак до края си остава приятно хидратиращ или не усещам пудрения завършек, за който и парфюмерът, и други говорят. Не разпознавам и компактната плътност на подложени по-концентрирани ароматни съставки. Просто цветята в средата изсъхват и се постоплят, без да се променят по същността си, която е пролетно деликатна. Не че не търпи съвсем развитие –  в началото си е едва сладък, колкото лъжица акациев мед, добре разтворена в голяма чаша вода, а с напредването си концентрира и меда, без да стига до озахарената плътност от Soir de Lune (Sisley), която реагира с отделяне на амоняк при по-високи температури. Дори в най-горещото Beige остава диетично подсладен и не препраща към нито един десерт. Медът от състава му е нектарен, точно като в цъфнали овошки и не като от буркан. При това често смивани от дъжд овошки.


Изобщо


чувството ми за измито от дъжд надделя като цяло над усещането ми за лукс в парфюма. Като красив, но умишлено разреждан и изтънял аромат. Елегантен е, безспорно; балансиран да бъде забелязан, без да избоде очите – пак е факт; комфортно хладък и чист - са също сред предимствата му. Всъщност той недостатъци няма, ако изключим дефицита на вълнуващ фактор, в който субективно го обвинявам, като го съотнасям към претенциозната му цена.  Или както често се извиняват журиращите в кастинг-шоута: перфектно изпълнение, което не можа да стигне до мен. Не му достига дълбочина – ако съм по-тактична; липсва му харизма – ако спра да се крия зад по-тактични формулировки. Добър парфюмен аромат на пролетни цветя - като много други, който не е елементарно цветен, но няма и триизмерен ароматен ефект в системата ми, в която третото измерение е необяснимото вълнение от даден мирис. Просто цветен.

_________________________________________________________________

* “I take refuge in beige because it's natural," Mademoiselle Chanel .
** в интервюто му за Vanity Fair.
*** органично съединение, използвано в парфюмерията, присъщо най-вече на белоцветните ароматни растения – тубероза, люляк, жасмин и др.